Днес ви срещаме с Хайри Хамдан – писател, поет, преводач и журналист. Той е роден в Палестина, а е отраснал в Йордания. Съдбата го довежда в България, за да учи и тук открива любовта, призванието и вдъхновението.

Превел е над 100 български автори на арабски език, съставител на антологията на българската поезия „Вятърът разпръсна моите слова“ и антологията с български разкази „В началото бе епилогът“.

По погрешка в България

Хайри споделя, че е дошъл в България по погрешка. „Трябваше да замина за Америка – Канада или САЩ, но баща ми сподели, че няма достатъчно средства, за да покрие такъв разход.

Затова той записва „Бизнес управление“ в Йорданския университет. Разказва, че именно икономическите предмети му се отдавали, наравно с физиката и биологията. Негов приятел обаче го посъветвал да запише нещо по-престижно. „Тогава смятаха, че медицина или инженерство е много повече от бизнес управление или мениджмънт“, спомня си Хайри. Същият негов приятел решава да го запише на интервю в столицата Аман с представители на комисия от България за набиране на чуждестранни студенти. „Всъщност, когато отидох при тях, те бяха много подготвени, приветливи и знаеха много за арабската култура, което ме изуми. Казаха ми г-н Хайри Хасан Хамдан, виждаме твоите оценки и можем да те приемем директно като студент по медицина, стига да желаете.“ Хайри признава, че е бил изненадан, защото изобщо не е очаквал да му се случи това. „Съгласих се, споделих с нашите и така. Дойдох в България, за да стана лекар.“ Изобщо не е подозирал, че тук ще открие призванието си. 

За пътя към призванието 

Медицината обаче се е оказва, че не е неговата посока, защото съдбата му е предвидила друго. Хайри споделя, че цял живот е бил обсебен от литературата. В България завършва Института за чуждестранни студенти с отлични оценки, но се отказва от медицината и се спира на инженерството. В крайна сметка се записва във ВМЕИ „Ленин“ (висш машинно-електротехнически институт). „Там се изявих в историята, започнах за нула време да говоря и руски език. Предложиха да ме изпратят в Москва със стипендия от Русия, но аз отказах защото е студено. Обаче в университета ме хванаха, че съм литератор“, спомня си писателят.

След година, две го приемат в редколегията на списанието на ВМЕИ - „Технически авангард“. Това е и първият цветен вестник, излязъл от печат през 80-те години, спомня си още Хайри. „Започнах като кореспондент да ходя къде ли не за интервюта, да отразявам събития. Хората се чудеха „Какъв е този чужденец, който идва да отразява“. Беше странно. Публикуваха се стиховете ми. Дори ме номинираха за награда с едно стихотворение на скандално любовна тематика, но отказах да отида на награждаването. Казах си „Вие сте поети, а аз още не знам езика както трябва“. Мислех, че е загубена кауза“, разказва писателят. На награждаването обаче отишла една актриса и чела стихове, сред които и на Хайри Хамдан. И тогава публиката избрала именно неговото произведение. „Спечелих една грамота и голяма сума пари – за тогава се равняват на 1500 – 2000 лева по сегашните пари“, спомня си Хайри.

В крайна сметка завършва обучението си в МЕИ и постепенно се насочва към любимото си нещо – писането. „Понякога хобито се превръща в начин на живот и професия. Така се случи при мен“, споделя поетът.

„Много по-късно реших, че искам да стана докторант по литература и това се случи. На 61-годишна възраст осъществих мечтата си. През май 2023 г. станах доктор по арабска литература. Аз винаги работя по план – моят план беше това да се случи най-късно до 2022 година, но в крайна сметка успях“ разкрива творецът.

Да срещнеш голямата си любов

През 80-те години на миналия век Хайри Хамдан се запознава с жена си – Елена в култовата сладкарница „Прага“ в центъра на София. „Имаше страхотна солидарност между народите в тази сладкарница. В ресторант „Будапеща“ пък имаше един много известен и добър цигулар, предимно там свиреше. И хората там ходеха на ресторант заради него, за да го слушат“, спомня си още поетът. И така двамата са заедно от близо 40 години, но още добре помнят любимата сладкарница в центъра.  

Живот с четири жени

Години наред Хайри Хамдан живее с четири жени – съпругата си и трите им дъщери. Споделя, че това са най-хубавите моменти в живота му. „Трудно се живее с толкова жени, защото всяка си има свой характер и то различен. И трябва да се съобразяваш с всяка една от тях. Интересно е много. Обогатява душата. Хубавото е, че почти всяка вечер имаше концерти вкъщи, много смях и кавги. Къщата беше пълна с живот“, казва още писателят.

Така се раждат книгите

И така, водейки този шарен живот, работейки на различни места и в различни сфери, призванието на Хайри не го оставя на мира. През годините той не спира да пише. Вдъхновението идва по всяко време - сутрин, вечер, нощем, а поемите се раждат изневиделица и остават записани на хвърчащ лист или дори на салфетка. А в последствие получават и достойното си място - между твърдите корици на издадените стихосбирки. Не е важен броят на книгите, които един творец е издал, смята Хайри. „Има писатели, които може да са написали и над 100 книги, но това не е важното. Ако 100 години след смъртта им, те са запомнени с едно изречение или с една крилата фраза, ето това е предостатъчно“, казва още поетът. И е категоричен – един писател никога няма да спре да пише и да издава, защото това е неговото призвание. От всичките си книги, Хайри посочва за лични фаворити стихосбирката му „Водните лилии на паметта“ и романът „Лешникови градини“. „Първите ми книги са емблематични, защото е първото, което си докоснал на хартия, но това е основата, над която си се изградил“, казва още той.

Най-ценната награда

Хайри Хамдан е носител на десетки различни награди. Признава, че най-много се гордее с Национална литературна награда „Пеньо Пенев”. „Тъй като това е международна награда и признание към мен като автор, не като преводач. Като автор, който работи за развитието на световната литература. Това обхваща всичко – цялата ми същност. Много съм благодарен на Димитровград, където ми дадоха възможност да рецитирам моята поезия", казва още писателят. 

И допълва: „Международната награда на Пеньо Пенев се издава рядко. За 54 години е връчена само 4 пъти – на двама руснаци, един сръбски писател, един от Черна гора и аз съм петият. Наградата от Палестинското посолство пък е най-близка до сърцето ми, защото все пак това означава, че Отечеството ми дава знак, че признава моя труд“, споделя още писателят.

Коментирай »